Местоположение и географска характеристика:
Болярово е град в Югоизточна България. Намира се в южната част на Област Ямбол и е административен център на Община Болярово. Отстои на 360 км югоизточно от столицата София, на 60 км в същата посока от гр. Ямбол и на 74 км югозападно от гр. Бургас. Най-близките градове до Болярово са Елхово (на 23 км западно) и Средец (на 42 км североизточно). Градчето граничи със селата: Дъбово и Стефан Караджово (на север), Ружица (на изток), Малко Шарково и Мамарчево (на юг) и Златиница (на запад).

Град Болярово е разположен в Тунджанската хълмиста област, на десния бряг на река Поповска (ляв приток на Тунджа), която опасва населеното място от три страни – север, запад и юг). Болярово се намира почти в центъра на Община Болярово, чиято територия на север обхваща южните склонове на Бакаджиците, а на юг – северните склонове на Дервентските възвишения и най-югозападните разклонения на Странджа планина. Южната граница на Община Болярово съвпада с държавната граница между България и Турция.
Може да се каже, че общината е разположена в един от най-чистите в екологично отношение райони на страната. Това важи особено за южната ѝ част, заета от хълмист – вълнообразен релеф с широколистни гори. Минаващите през този участък реки са с кристално чиста вода и изобилстват от риба (калабалък (кабаколак), алай, черна мряна, кротушки, попадии и змиорки). В непосредствена близост, югоизточно, от Болярово се синее язовир Малко Шарково, който пълни  водите си от р. Поповска.
Природните условия определят икономическият профил и специализация на общинската икономика да е насочен основно в областта на аграрното стопанство. Общият размер на земеделската земя е около 315 хиляди декара (47,6% от територията на общината), но понастоящем 1/3 от нея не се използва. На лице е тенденця на намаляване броя на земеделските кооперации за сметка на увеличаващия се брой на арендаторите в земеделието (растениевъдството). Земеделието е свързано основно със зърнопроизводство, но са застъпени и лозаро-овощарството и зеленчукопроизводството. Планинските и полупланинските терени дават идеални възможности за отглеждане на трайни насаждения – лозя и овощни градини, както и на билкови и лечебни култури. Традиционен и добре развит селскостопански отрасъл е и животновъдството, като с най-голямо значение са подотраслите: овцевъдство, говедовъдство (месо и мляко), козевъдство (мляко) и пчеларство (пчелен мед и пчелни продукти). Особеностите на местния ландшафт, естествените ливади, както и многобройните и обширни пасища, особено в южните райони на общината, благоприятстват развитието на екологично пасищно животновъдство. Има създадени малки ферми на територията на Болярово, Малко Шарково, Воден, Стефан Караджово, Дъбово, Попово и особено в Ситово, където отглеждат над 500 животни едър рогат добитък. Съществуват добри възможности за отглеждане на по-големи популации дивеч – като предпоставка за развитие на ловен туризъм.
Районът на Болярово е един от най-рядко населените в България, с преобладаващо застаряващо население (над 60 години). Постоянно живеещите в града към 2014 г. са около 1200 жители. В етно-религиозно отношение почти цялото население в общината е съставено от българи – християни (православни). Град Болярово и селищата от цялата община влизат в Тополовградска духовна околия към Сливенска епархия.


История:
Районът на днешния град Болярово е населен още в дълбока древност. Според наличните данни тукашните благоприятни условия са оценени от хората през каменно-медната епоха (4 – 3 000 г. пр. хр.). Недалеч от града в местността „Клисе Тарлъ“ или „Перваната“ (500 м югозападно) е разкрита селищна могила от енеолита и бронзовата епоха. Могилата е имала диаметър 110 м и височина 2 м, но при прокарването на шосето за Елхово е  била разделена на две половини. Днес материалите от нея (глинени съдове, оръдия на труда) се съхраняват в РИМ - Ямбол.
По-късно, като част от територията на един гъстонаселен район, в продължение на повече от хилядолетие из тези земи са пребивавали траките. Останки от тракийски селища са открити в землищата на селата Крайново, Иглика, Попово, Денница и Камен връх. Известни са следите и от древни меднорудни разработки - в местността „Трофалишките дупки“ и др.
За интензивен селищен живот свидетелстват и множеството паметници от римската и византийската епоха. През територията на днешната община минава един от античните пътища, които свързват Придунавието и Черноморието с Тракия, Беломорието и Мраморно море. С цел да  охраняват този път е изградена верига от крепости. Една от тях - „Калето“ се намира на около 3 км северно от Болярово, високо на левия бряг на р. Поповска. Укреплението има правоъгълен план и кули на четирите ъгъла. Днес на терена зает от крепостта се срещат очертания на градежи, фрагменти от строителна и битова кераника.
През късната античност (IV-VI в.) в района съществува голямо духовно средище. При днешното с. Воден е разкрит раннохристиянски култов комплекс с базилика и гробница.
През средновековието районът става пограничен между България и Византия и често преминава ту в български, ту във византийски ръце. Поради тази причина са издигнати нови крепости, а някои от старите са възстановени. Така продължава съществуването си крепостта „Калето“ край Болярово, а друга е изградена на ново - „Пашакьойското кале“, разположена на около 4,5 км северно от селото. Предполага се, че известният Хамбарлийски надпис на кан Крум произхожда именно от тази твърдина, като по-късно е бил пренесен край днешното село Маломирово.
Голяма е  вероятността в този район, при стария християнски комплекс край с. Воден, в средата на XIV в. да е възникнало едно от големите духовни средища на Балканите – прочутият исихастки манастир на Св. Григорий Синаит. В изворите той се споменава и като Парорийски – от „парория“ (гранична територия). Въпросът за точното местоположение на загадъчната обител все още стои отворен, може би докато не бъдат проведени по-задълбочени проучвания.
Прекият предшественик на днешния Болярово – село Пашакьой (старото име на селището) възниква по време на османското робство. Предполага се, че селото се образува около чифлика на някой си турски паша (спахия). Първите писмени сведения за него се срещата в османски данъчен регистър от 1672 г., в който е записано под името Баша.
Според преданията, около 1700 година турският султан предал във владение на Мурад паша, за добра служба, земите на днешното село Мамарчево (Мураданлий). Идвайки тук, пашата започнал да мисли как да разшири земите си. И тъй като не можел да ги разшири на запад, защото там е бил владетел друг паша – Дауд, който създава село Даудбеглий (сегашното Златиница), а на юг е било гористо и хълмисто, решил да разширява земите си на север. Така стигнал до река Поповска и създал на десния ѝ бряг чифлик, с работна ръка само от турци, новото село, което нарекъл  Чочоноказаса или Мурданъл-Пашакьой. Скоро пашата дошъл да живее в новосъздаденото село, като по негово нареждане изградили джамия с голямо кубе и полумесец, а в близост до нея - дълбок кладенец. Изградена била и баня, в близост до направената мелница (караджейка), по-късно наречена „Селската мелница“. Пашата е построил и голям дървен мост на реката, който свързвал двете села с черен път. През 1982-1983 година при изземване на пясъка от дъното на реката (Турската река), открили дебели колове с диаметър петдесет сантиметра, наредени напречно на течението на реката. Това показва, че тук е имало голям мост, какъвто не се помни да е строен след Освобождението. В близост до това място на левия бряг на реката е имало извор с много добра вода за пиене, т. нар. „Кадънско кладенче“, което до скоро съществувало. Този извор е бил каптиран още по времето на турското робство и навярно мостът е служел и за отиване до кладенчето, през цялото време на годината.
Голямата джамия е съществувала до към 1919 – 1920 година, като след това е била съборена и материалът е взет за направа на училище. До развалянето на джамията същата е служила за училище на българските деца след Освобождението. След събарянето на джамията кладенецът е засипан с пръст, а банята - преустроена в обор за добитъка на тези, които отиват да мелят брашно в мелницата. Днес има запазени части от зид на банята.
След като е образувал чифлика, пашата нямал достатъчно хора да гледат добитъка и да обработват земите му. За работна ръка той вземал българи от околните села. По предания първият заселил се българин в селото е бил от рода на Гръбовите – дядо Велко от село Паракьой, който дошъл да пасе добитъка на пашата и да му аргатува. Не след дълго време същият се задомил, създал семейство и останал да живее в така нареченото вече село Мурданъл-Пашакьой. Направил си къща - първата българска къща, която била в близост до чифлика на пашата. След това започнали да идват и други българи, които работели за пашата и впоследствие се заселвали тук. Всички правили къщите на север от чифлика, като така постепенно се оформила отделна махала – българската.
Българските къщи съществено се различавали от турските. Те били прихлупени и трудно забележими, а прозорците – малки. Някои са имали кепенци и задни вратички, за да може при нападение от башибозуци и кърджалии да могат през задната врата да бягат в гората. Такива нападения над българи са ставали често. Къщите на българите отначало не били като сегашните – една до друга, а били пръснати из гората. Причината затова била, че нямало строителни материали, хората сами си ги подготвяли и затова са гледали строежът да е там, където има повече дървета и камъни. Стените на сградите отвътре са били предимно от плетня (плетени пръти), затова са гледали да са по-близо до реката. По-късно хората започват да правят кирпич и с него изграждали къщите си.
След оформянето на българската махала, поради по-добрите условия за живеене, все повече заселници – българи отсядали трайно в Пашакьой. Селото се намира до река, която го огражда от три страни, което ще рече, че имало достатъчно вода и за хората, и за добитъка. Хората са вярвали, че като живеят по-близо до такъв големец като пашата, ще бъдат защитени от набезите на кърджалии и башибозук. Заселването на българи ставало бързо, което се потвърждава от факта, че в навечерието на Освобождението броят на къщите от двете махали е изравнен.
Макар и далече от големите икономически центрове Боляровският край не остава настрана от борбите за национална свобода. През Възраждането жителите на с. Дерекьой (дн. Воден) и с. Ахлатлии (Голямо Крушево) вземат живо участие в църковните борби на българския народ. Те са първите села в района, което минават към Българската екзархия. Докато съседните: Голям Боялък (Шарково), Малък Боялък (Малко Шарково) и Яйладжък (Горска поляна) остават към гръцката Цариградска патриаршия.
Стремежът на българите - християни от с. Пашакьой (дн. гр. Болярово) за духовна свобода и независима църква е увенчан с изграждането на черквата „Св. Димитър“, построена само две години след окончателното освобождение на този край от османско робство, през 1887 г.
Първото училище в селото е открито през 1881 г., а местното читалище - „Възраждане“ е основано през 1912 г.
Българите от Боляровско заемат достойно място и в национално-освободителното движение. В паметта на местното население са още живи спомените за редица поборници и радетели за българския национален идеал. Това са: големият родолюбец и бунтар дядо Никола Узунов (Узун Никола) от село Ичме (Стефан Караджово); братята Пехливанови от село Пашакьой - хайдути, убити от турците; четата на Стоян Стефанов от село Дерекьой; организаторът на Западностранджанския революционен комитет и поборник за църковна и национална свобода Курти Дражев, когото турците заточават в Диарбекир. Съществува предположение, че в село Папаскьой (Попово) е роден националният герой Индже войвода. Внук на Узун Никола, от известния Хасекейски род Бимбелови, е роденият в село Ичме Стефан Караджа.
Село Пашакьой е освободено от османско робство през януари 1878 г. Но радостта на местните българи трае само няколко месеца. Съгласно Берлинския договор (юли 1878 г.) селото попада в границите на автономната област Източна Румелия, към Османската империя. Според първото преброяване на населението на областта през 1884 г. в Пашакьой живеят 799 жители.
След Съединението на България (1885 г.) в селото не остава нито един турчин. Преданията разправят, че турчина - чифликчия натоварил, негова приятелка (кадъна) да продаде всичко и тогава да се прибере в Турция. Тогава чифликът бил закупен от Георги Петров Дрянов.
След Освобождението някои от местните турци са правили опити да се завърнат по рдоните си места и да живеят отново тук, но българите не са ги пуснали. Последните дори били въоръжени с брадви, вили и други инструменти, та да се защитават от турците, ако решат да се противят.
Основен поминък на населението, както по време на османското робство, така и след това, е земеделието и скотовъдството. Като традиционни отрасли, те определят години наред икономическия облик на този край. Архивите данни, свидетелстват за преимуществено развитие на земеделието. В следосвобожденския период, Болярово достига най-висок ръст на производство през 1938 г., когато в землището на селото са регистрирани големи площи обработваема земя: 22281 дка ниви, 415 дка лозя, 150 дка ливади, 32 дка овощни и зеленчукови гадини и 3700 дка гори. По това време почти всички стопани разполагат с веялки.
В навечерието на Втората световна война в Болярово е приложен благоустройствен план. Селото не е електрифицирано, но са отпуснати средства и започва изграждането на водопровод (1936 г.). Има пощенска станция с телеграф и телефон, а на реката са построени воденици.  Населението е обслужвано от участъков лекар, а амбулаторията се издържа от общината и държавата.
През 1934 г. село Пашакьой е преименувано на Болярово. По същото време то е център на селска  община, в която освен Болярово влизат селата: Мамарчево, Малко Шарково, Ружица, Вълчи извор.
Болярово е включено в границите на Ямболски окръг през 1959 г. Признато е за село от градски тип през 1963 г, а за град е обявено през 1974 г. При ново административно делене на България от 1979 г., когато се създават 276 селищни системи, се оформя селищна система Болярово. При следващите териториално-административни промени (1987 г.) градът попада на територията на Област Бургас. В момента Болярово се числи към Ямболска област, след последното делене на страната на области (отговарящи на старите окръзи) от 1999 г.
Днес Болярово представлява едно малко и добре подредено градче. Както повечето селищата от провинцията, основен негов проблем е постоянното намаляване и застаряване на населението му, продиктувано от протеклите през последните десетилетия социално-икономически процеси. Но въпреки това, при адекватна държавна политика, градът има добри шансове за бъдещо развитие. В тази насока перспективи се откриват, както в утвърждаването на традиционните селскостопански отрасли, така и в разработването на туризма. С наличието на уникална и чиста природа и множество културно-исторически паметници, Община Болярово има реалната възможност да се превърне в предпочитана туристическа дестинация, отговаряща на различни търсения, през цялата година.
Културно-историческото наследство на община Болярово е представено основно с туристическите забележителности: възстановеният етнографски музей в гр. Болярово, къщата-музей на Стефан Караджа в родното му село Стефан Караджово, музейните сбирки в с. Воден и с. Попово, паметниците и църквите. Освен боляровската черква „Св. Димитър“, православен храм има и във всяко населено място на общината. Голяма забележителност и символ на Болярово е и  намиращият се в покрайнините му 22-метровият метален кръст, издигнат през 2011 г. Извисявайки се величествено, той закриля жителите на града и напомня на преминаващите през района, че православната вяра е жива в сърцата на живущите в този пограничен край.
Едно от редовните културни събития в Болярово е фолклорният събор "Върбова свирка свири", който се провежда всяка година в първата седмица на месец юни. На него се събират над 500 участника от цяла България както и от съседни Гърция и Турция, които представят част от националният си фолклор.


Източници:
1. Енциклопедия на България, т.1, изд. БАН, София, 1978 г.
2. Димитрова, Д.; Попов, Ж. Археологическите паметници в Ямболски окръг. София, 1978 г.       
3. Официален сайт на Община Болярово – www.bolyarovo.eu